Наказанието

Днес отново избухнах и се разкрещях на дъщеря ми, която скучаеше и искаше да ме подразни малко. Цялата ситуация, разбира се по-скоро смешна, започна с това, че трябва да се облече.

В момента, в който се появя пред нея с дреха в ръка, тя се превръща в едно малко дяволче, готово да пакости. Това се повтаря няколко пъти на ден и още от сутринта започваме с гоненици и леко изнервяне.

Засега с яденето нямаме никакви проблеми. Дъщеря ми яде всичко и по-всяко време. По-скоро не стигам да ѝ заситя глада. Не съм от тези родители, които се ядосват, че детето им се цапа или че му пада храна на земята. Не се дразня, защото още от малка съм я научила да си вземе лопатка и метла и да си изчисти под масата, после да си отнесе чинията в кухнята и да си избърше масата.

 В началото дъщеря ми възприемаше това чистене като игра и много искаше сама да го прави. Сега вече не ѝ харесва, но го прави, защото така сме се разбрали. С цапането и мазането някак си се справяме, на всичкото отгоре момиченцата са много умни и схватливи и от малки бързо се научават да се преобличат. Затова ако се намокри, тригодишната ми дъщеричка отива и сама си слага друга блуза.

Най-лошо става, когато не искам да ѝ купя близалка в магазина. Трябва обаче да призная, че такива моменти се повториха два или три пъти и след това дъщеря ми разбра, че когато кажа не, значи не. Спестихме си много неприятни моменти и караници след това и при други обстоятелства. Трябва само човек да издържи реване, лазене по земята, блъскане и всички подобни реакции на обществено място, когато целият магазин, улица и блок гледат теб.

И тук идва онзи важен момент, когато родителят трябва да бъде любящ и грижовен и да издържи и да не наказва по никакъв начин своето дете. Защото то се опитва не да получи близалка, а по-скоро да постигне своето. Това е едно много хубаво качество, което всяко дете трябва да развива и родителите трябва да му помагат  в това развитие. Ако в този момент мама го набие и това наказание се повтари, според мен детето става по-скоро боязливо, отколкото послушно. После в детската градина или бие другите деца, които не искат това, което иска той или се страхува да иска, за да не го набият, затова по-скоро мълчи и страни от останалите.

Когато оставих дъщеря ми да си пореве, аз гледах напред, дишах дълбоко и си повтарях, защо не правя нищо. И защо никога за тези почти 4 години не съм ѝ посегнала. Винаги се опитвам да се поставя на нейно място. Ако на мен някой ми каже не и аз ще се ядосам, но само защото съм голяма, няма да легна на земята да ритам с крака. Случаят с близалката може да се повтори по друг повод вкъши, на пясъчника или на гости. Изисква здрави нерви и дисциплина.

Възприела съм това като моя работа и така както в работата, опитвам се да бъда изпълнителна и последователна в това, което правя. Оставих я да реве без да я наказвам. Искам да изживее, преживее този момент, а не да го спра със шамар. Да се научи да се справя с такава ситуация и с емоциите, които тя предизвиква, защото в бъдеше постоянно ще се сблъсва с това - не, не може, не става, няма и т.н. Колкото по-рано се научи, толково по-добре за нея. Искам да разбере, че има момент, в който трябва да отстъпи, но да не се предава в бъдеще отново да се бори за своето. Затова при друга ситуация, дали да си сложи пуловер или блуза, гледам да я мотивирам и отстъпвам аз. Мисля за този момент в бъдещето, когато трябва да я предпазя от нещо и тя трябва да послуша това мое не, което сме се разбали още от детските години, че значи не.

Избухвам много често и всъщност съм доста нервен човек. Но винаги мисля и премислям за бъдещето и за отговорността, която нося. Ако ударя моето дете, какво ще се случи после с него и с нашите отношения. Веднъж като съм решила да не наказвам физически, после дори не искам да започвам.

Измислила съм други неща за убеждаване. Ако е непослушна, отива в стаята да си играе сама. Ако ме ядосва, няма да има Сънчо преди лягане. Ако иска да се караме, няма да излеза с нея на разходка. Ако чупи играчки, няма да ѝ купя нови. Всъщност има безброй други малки и невредни начини как да постигна разбирателство и мир в ежедневието с моята калпазанка. И слушам съветите на старите баби - така както възпиташ дъщеря си, докато е малка, такава ще е цял живот. Да започнеш да я възпитаваш на 16 е много късно.

Не на бонбоните!

Колкото повече се опитвам да огранича захарните изделия в менюто на тригодишната ми дъщеря, толкова повече обществото е настроено срещу мен.

За всички е ясно, че прекалената консумация на захар вреди на нашите деца. Децата ни се пристрастяват и това ги прави раздразнителни и непослушни.

Да не говорим за развалените зъби и за разходите при зъболекаря, за ослабената имунна система и за скъпите сиропи и лекарства.

Дори четох, че някои деца имат алергични симптоми заради прекалената консумация на захар. Когато децата получат бонбон се радват и родителите се радват, но не след дълго децата искат още и още.

Искам дъщеря ми да е здрава и да си спестя тревоги и разходи. Затова в семейството решихме, че дъщеря ни от малка ще консумира само плодове. Имаше периоди, в които дъщеричката ни изяждаше килограм ябълки за два дни към това мандаринки, ягоди, портокали и грейпфрути.

Резултатът беше, че до три години и половина не беше боледувала и не беше лекувана с антибиотици. Но това решение изисква желязни нерви. Понякога се случват и неприятни ситуации. 

Човек дори и да иска да осигури здравословни навици на своето дете, не може. Общественият ред не позволява. На детската площадка всички предлагат бонбони. Дъщеря ми също иска. Имам две възможности - да позволя да си вземе и да не отказвам на майката, бабата или лелята, другият вариант е да не позволя, тогава моята дъщеря да реве, а госпожата да ме нахока каква лоша майка съм, един бонбон не давам. Ако това беше първи и последен бонбон за деня, няма да е от значение. Но нас ни чака бонбон в магазина, бонбони при баба и дядо, пак ще ни срещне и някоя съседка, която случайно има в чантата си близалка.

В кръга от близки приятели приготвяме зеленчуци и плодове като си ходим на гости. По този начин едно приятелско момченце започна да яде моркови и ябълки. Защото другите деца ядат и защото няма нищо друго на масата.

Разбира се, по-лесно е да се извадят бисквитите, пък и повечето деца не ядат плодове и зеленчуци. Промяната с това момченце ме убеди, че е въпрос на желание от страна на родителите. Всъщност много често виждам как сладките неща се използват като възнаграждение - ако престанеш да блъскаш с лопатата, ще получиш бонбон, престани да плачеш и ще си купим сладолед, ако си послушна, ще отидем в сладкарницата.
Веднага се сещам за конете в цирка и за захарчетата, които им раздават. После виждам в трамвая едни пъпчиви и дебели пубертети, които явно са били много "послушни" като малки.

Знам, че трябва да ядем пъстра храна и захарта не трябва да липсва. Пречи ми по-скоро количеството и начина, по който се консумира. Искам да ядем заедно пасти и торти, но не всеки ден и не по всяко време.

Да имаш деца е най-хубавото нещо в живота!

Foto: Hynek Semecký

Да имаш деца е най-хубавото нещо в живота! Повтарям си това и гледам прекрасната ми тригодишна дъщеричка как маже, дърпа, къса и прави куп едни такива безобразия с изследователски поглед.

За тези, които имат деца, изследователското унищожение е на дневен ред и изисква много голямо търпение. За тези, които нямат деца, пригответе се, филмите просто лъжат!

Нека си припомним едни такива филмови сцени - родителите гледат с умиление легълцето на своето бебенце, където то кротко спи по гръбче в едни такива сладки розови ританки; родителите си говорят и се наслаждават на спокойствие и тишина. Такова нещо няма! Бебето реве, родителите са изморени и изнервени. Така са разпределени ролите - всеки си крещи за нещо, тишина и спокойствие - само в речника за чуждите думи.

Първите месеци, понякога година, две от живота на твоето мило и единствено не спиш. После, като започне да открива света и неговото място в него, започват едни безкрайни “борби“ за това да си сложи чорапите, да не тича на улицата, да не дъвче дъвката на приятелчето и да не плюе върху чинията си.

Отстрани детската площадка предизвиква усмивки и радост. Но всъщност бих могла да я сравня с едно минно поле. Навсякъде дебнат неприятности и веднага може да избухне "война" между деца, между майки и деца, между майки и майки. Малки деца се карат за една единствена лопатка в жабешко зелено. От десетте лопатки в пясъка тази е най-хубавата. 

За някои това може да звучи като комедия, но има случаи и аз съм била свидетел, когато детето, което не е получило въпросната лопатка, бива набито и изведено от манежа. Много често се чуват препоръки от страна на една майка към друга майка, които определено не водят към мир и разбирателство.

Веднъж докато старателно белех ябълка, за да осигуря витамини на дъщеря ми, съседна майка раздаваше бонбони. Без да се замисли дори, слага бонбони в ръчичката на всеки малък калпазанин. Няма да попита, дали може, дали случайно детето не е алергично или пък има диабет. Просто така. Изядох си ябълката и останах ужасно недоволна. Сладките неща в живота на едно малко дете са една необхватна тема, за която ми се говори и бих продължила в една следваща статия.